....След краткото пътуване, или не толкова краткото-на мен ми се стори половин живот, дризината спря.

Сталкер им каза, протягайки се с облекчение:

-Е... Пристигнахме...Колко е тихо!!! Това е  най-тихото място на света. После, сами ще се убедите. Толкова е красиво. Сами сме.

-Нали ние сме тук-каза “професора”

-Трима души не могат, за един ден да развалят, всичко....

-Защо да не могат, и още как могат...пак се намеси, с песимизмът си “професора”.

-Странно защо не мирише на цветя...Или аз нещо...Вие усещате ли?

-Вони на блато-това го усещам.

-Не, не-на река...Това е от реката... Тук наблизо имаше цветарник,

но Бодливеца го сравни със земята. Миризмата оставаше още дълги години...

-А защо го е стъпкал? Попита, този път“писателя”.

-Не знам, аз също ГО попитах защо...А той вика-ПОСЛЕ САМ ЩЕ РАЗБЕРЕШ...А после нещо стана с него. Нещо се пречупи...В него.

                  Откъс от филм на А.Тарковски-“СТАЛКЕР”.

Къде е онази разделителна линия?

Няма да разглеждаме “онази”, линийка на положителният резултат на теста ни/ви за бременност...Който с такава жар го размахват пред носовете на мъжете, не забелязвайки че вони на урина. И окрилени от тази перверзия-го поднасят в махагонови кутийки, като подарък...По време на интимна вечеря...

За всички подаръци си има време и място...

Ще ВИ покажа онази линия-между реалността и фантазията. Между нежността, финността и вдървяването на мисленето НИ.

 ................Алисия седна на люлката, зад блока. Разпечата любимите си бонбони-“PEZ”и се залюля, поглеждайки към чичковците, седящи на пейката.

Тези чичковци обичаха да се събират и играят на карти. Понякога се караха, понякога татко и, играеше с тях. Тогава мама се караше с него.

 Нищо, сега татко го нямаше-значи всичко ще бъде наред

Тази люлка бе новата и приятелка.

Тя разказваше на Алисия интересни неща. ....Тя бе нейната дризина, към нейната зона...

Люлката започна тихичко да прискърцва, едно скръц-назад и по-дълго, и изпиляващо мозъка на “големите” скръъъъъъц-напред. И така всеки път и все по-тънко, пропорционално на засилването. За Алис това бе музика, настройваща я за чудесата, които я очакваха.

Люлката от скоро бе започнала да го прави и момиченцето първа бе открила “преимуществото”-да се возиш на нея.

Скръц-скръъъъъц, ето ги. Алисия започна да вижда малките слънчица.

Колкото по-нависоко се издигаше, толкова по-ясно се виждаха полетата със слънчогледи, там над облаците.....

Скръц-скръъиииииц още по-високо се издигна този път и слънчогледите се видяха ясно на фона на странното, синьо поле. Залюля се още, вземайки поредната порция бонбонки, чудото пак се случваше за нея. Полето дойде съвсем близо-тя почти влизаше в него.

Още веднъж силно и Алисия се засмя на глас, когато “влезе” там. Там където само нея, я пускаха, там където бе замъкът, където не бе виновна за нищо.

И онзи лек ветрец-щастие...

Там видя вчерашните си “приятели” и Кученцето и Малкия Принц, и добрата, най-добрата Фея на света.

...Разбира се първо поздрави Малкия Принц, после Феята и Кученцето.

“-Здравейте, ям “PEZ” иска ли някой?”

“-Благодаря. каза Кученцето”

После Принцът добави.

“-Сега нямаме време, трябва да ме слушаш внимателно и недей да плачеш.”-каза той.

Винаги се държеше като рицар-по мъжки. Като татко и.

Или поне така както на нея и се искаше да се държи татко и.

“-Уф-ф-ф”- не обичаше да и го казват, обаче това “не плачи”.

Знаеше че ще бъде тъжно. Вече усещаше как и потреперва левият клепач...

На дъжд е, вътрешен дъжд, а никак не и се искаше.

“-Ще трябва да се разделим. Ще трябва да се оправяш без нас, вече. Но ние ще се срещнем отново-когато порастнеш. Когато си имаш и ти момиченце. Ще дойдещ при нас и ще ни запознаеш с нея.”

Дали мама не бе приказвала с тях, тайно. Този разговор Алис го бе водила веднъж с нея и май със същите думи. Да.

За момент, на Алисия и се привидяха чичковците да говорят, ядосано и ръкомахат към нея. Колко са забавни големите.

Малкия Принц каза:

“-Ще ти подаря цветето си, пази го от вятър. Особенно от вятъра, дръж го под похлупак. Отгледах го с много обич и не искам да пострада. Внимавай със змиите-боата може да погълне, него заедно с тебе и всичките ти бонбонки.”

Алисия се закле че ще го пази до края на живота си.

След тези думи той се обърна и тръгна да го вземе.

Феята се усмихна и каза.

“-Аз ще ти направя магия за да се....”

Една здрава и космата ръка хвана люлката и я спря почти внимателно. Приятелите и, и слънчогледите се разпръснаха-оставайки горе, сред облаците.

-Хайде Алиске, слез от люлката ся, чичко да и напраи магия.

-Не искам магия....запротестира Алис, но се подчини и слезе.

След това той стъпи на седалката, наля нещо жълто и прозрачно от шишенцето си с тръбичка на капачката.

Появи се капка, също толкова прозрачна и жълта.. Докато гледаше капката, Алисия не забеляза чичкото как слезе и забърса седалката.

-Ся моиш са люляш-засмя се той и отиде при другите, на пейката.

Алиса седна на люлката, залюля се. Сега тя се движеше леко и плавно, без да скърца.

На очите на детето се появиха сълзички, сега тя не виждаше онези слънчогледи.

А значи и нямаше как да отиде до царството. Стана и тъжно, по-тъжно и от тогава, когато калинката с която се бяха сприятелили отлетя от пръстчето и.

Алисия спря, слезе от люлката и тръгна просълзена към приятелките си, да сподели мъката си с тях.

Минавайки край масата срещна погледа на “виновника”.

-Чичо Росене, ТИ счупи царството. И аз ти се сърдя.

Реши да си вземе още един “PEZ”, но видя че няма нищо в кутийката. Остави я, тръшвайки, пред “чичо Росен” като тежка присъда и си тръгна...

-Хъм, кво и стана?-загледа се учуден след нея.

-Айди-и-и сега си ти, кво зяпаш?-прекъсна го съседът му.

На другия ден Алисия излезе от входа, мина покрай люлката, побутна я за да се убеди че вече не и “говори”.

-На деа, Алиске? попита я чичо Росен, засмян и омазан в черно-правещ нещо на “Опел”-а си.

“Орела”-както му се смееше татко и.

Тя мразеше да и казват Алиска-бе опознала това чувство, патент на възрастните по време на дългите обиколки с мама и тате по магазините. Уж за да и купят нещо, а се превръщаха в разговори на безсмислени теми с продавачките и случайно срещнатите познати, всъщност-жителите на целия олющен и краен, но прогресивно-развиващ се квартал.  Вечно развиващ и все не успяващ да се развие....

Отговори важно, на “чичо Росен”, отмятайки косата си настрани:

-Аз съм Алисия и отивам за олио. Помагам на мама. А и вече съм голяма, и не вярвам в приказки.

-Ето това е умна дума-каза съседът на “чичо Росен”

А “чичо Росен” допълни.

-Дае, те напрао са раждат научени. Веднъж сяам на компютъра на синкуеца. Глеам някви страници с голи канжи. Ма секс да ти види......

Алисия вървеше горда-топлеща се на първите лъчи, еманципация в живота си нагоре към магазина.

Нагоре към слънцето. Нагоре към светлият живот, който я чакаше.

И принцът, който непременно щеше да я чака докато порастне....

Докато станеше красива като мама.

 

Всеки се качва/слиза от дрезина,няколко пъти в живота си,докато намери мястото,ухаещо на цветя,Малкия си принц,добрата Фея и Кученцето.
Хубава приказка!:)

всеки, но някои бързат да слязат-за да заменят романтиката с ежедневие, тези които нямат алтернатива...

Алтернатива винаги има...а и надеждата,че дризината ще мине пак по същия маршрут,е голяма..

Хеейй,върна ме във времето,когато и моята люлка скърцаше...:)))Беше преди много години,но част от света,който ми разкриваше,още живее в мен.Благодаря ти...

радвам се и аз още помня странните моменти :))) със детските фантазии-как се зараждат светове от разни асоциации-чрез повтарящи се шумове например :))) радвам се че ти е харесала тази разходка.

Всъшност надеждата,че гайката ще бъде хвърлена в правилната посока е важна!

ахх да гайката...ипо същият път- не се връщат.

и малко тъжно когато алиса се превръща в алисия , топлеща се на първите лъчи на еманципацията ( кой пък я измисли тая дума дъге :))

тъжничък привкус има-защото на нея/нас, се отнема един свят и радостите стават все по-малко, но няма как всеки трябва да порастне...

mnogo e sladka ;)

да, наистина-да е жива , здрава , и щастлива

Ех, това смазване... и тава порастване... и това смазващо ни ежедневие... Но има надежда - ако си се "събрал" (визирам предишния постинг), ще гледаш на пазаруването с други очи.

да hel, но харесвам целенасоченото пазаруване, не шопинг-терапията, терапията за мен е писането и емоционалните преживявания, бъди щастлива hel-това ти желая

хареса ми приказката за твоята Алисия

радва ме това, Елпида.

хубаво е това да много стига да можеш да го направиш.Емотикон4е, не всеки има тези способности,мнозина го искат ,но малко са всъстояние и това ги прави щастливи ,ей така за себе си.Люлка ,дрезина,миризма,музика начина няма значение...Важната е крайната цел.Само,който е бил там може да разбере ...

вече трябва да излизам от там....много се задържах, ...но все пак лилавият сладолед, продаван от котаракът ТОМ, там до Чиполино е мнооого вкусен...ако се замислят повечето големи ще го подтвърдят.

твоята приказка с това необикновено пътуване :). И краят е позитивен! Човек не трябва да се отказва от мечтите си и да търси Слънцето да го води по светла пътека, в която светът ще е различен - красив, топъл и светъл :).
Поздрави!

:) радвам се-този разказ ми е най-фантастичния...май, но блогът ми бе заприличал на буренясала фасада-отдвна не бе писал някой :) благодаря за гостито