Прочетен: 4282 Коментари: 9 Гласове:
Последна промяна: 06.02.2016 20:58
Зелената аура проникваше навсякъде, дори
и в настроението ни. Усещахме странна симбиоза на съзнанията ни. Отдавна не бях чувствал това. От горния балкон се спускаха зелени растения. Или се качваха- да,по-точно пълзяха нагоре, защото са пълзящи....
-.....и спорят, ли спорят за глупости. Като например-кой да вземе салфетки-а кой минерална вода. И ако е вода-каква марка именно. Сякаш не ги пълнят от един водопровод. И въобще на такива теми си разговарят, добре че са в другият отдел, на другият етаж. А понякога...
........ тези "лози" наистина се спускат сякаш отгоре-надолу а не наобратно-както пише в дебелите книги. Изведнъж вратата на верандата се отвори, и отвътре излезе застаряващ доктор с лаптоп в ръка. Изнесе се леко и безшумно от къщата си,за да не безпокои “гостите” на кафенето в двора му. Като крадец в собственния си дом. Ами така е – който иска да печели от всичко,ще се съобразява с всичко. И в резултат на което ставаш сянката на своите желания. Тоест гонещият, а не водещият. Не онзи-създаващият емоции, каращи да засвети радостта, в хората. Прераждайки се в усмивка- издаваща желание да бъде задържано греещото ги огънче, за по-дълго. За себе си и за околните.
Колко е хубаво и спокойно, в това вътрешно дворче, в центъра на София. Губиш представа че наоколо сноват автомобили и гастербайтери-тези гости от провинцията, с пълни колички, с банани в кашони и др.плодове.
Само отдалеч се донася ясният звън на “ядосаните” трамваи.....
-......всъщност се изявих като лошата кака за целият колектив-те са по-малки от мен.
-Не си кака, ти си още много малка, многообещаваща архитектка. При това прекрасна, архитектка.
-О-о стига ме ласка-засмяно ми каза ТЯ, след което си пусна боичката, по страните, а на лицето засияха онези ямички, които така допълваха смеха и.
Направих няколко бързи снимки на обраслата с бръшлян фасада, на окачените на терасата бутилки със срязани дъна и светещи крушки, вътре в тях.
-Да интересно осветление са си направили, хората-явно имат свой вкус за нещата-усмихна се пак ТЯ.
Наистина, имах чувството че се къпя в зелена атмосфера. Дали бе от цвета на чадърите или се намирах в душевен покой.
Рядко срещаме хора които ни носят онова омиротворение, когато се чувстваш като река в края на дългият си път. Разлят и спокоен, небързащо вливащ се в нещо по-голямо.
-ХА...стори ми се че влизат мечки, а те били просто две, едри, улични кученца.....
- А правеха ли мили очички-намигнах и аз.
-Всъщност не им видях очите-бързо се изнесоха пак, на улицата.
Аз продължавах да снимам-металният прилеп над вратата на другата къща, цъфналите цветя, в саксиите, почистващата, масите сервитьорка, с нейната къса пола и сладките бикини на сърчица, пепелника на масата ни, нея-със ямичките и сините и очи...
-Много ме снимаш-каза тя, поглъщайки ме със синевата си.
-Не съм влюбен. Просто-искам да запечатам подробностите на този момент-само цвете липсва, за да завърши перфектността му.Много хубаво-не е на хубаво-и казах с усмивка.
-Аха-а-а тъй ще кажеш ти-и-и-засмя се.
...Телефонът и зазвъня, тя вдигна и заговори настойнически на някого. Явно на приятелят си. Ех тези еманципирани жени. Хубаво е че ги има. Хубаво е когато знаят какво да правят и ни откъсват, отвреме на време от стратегиите на компютрите, ни или от мачовете-пред телевизора, за да покажат истинския вкус на живота...
-....Добре, но предният път като ходихме в шест часа-беше затворено. Добре-опитай. Хайде, чао-лицето и бе станало уверено а веждите сериозни.
-Много настойнически, приятелко-заснех я докато бе още в това състояние.
-Наистина ли-усмихна се-и ТОЙ, така ми казва. Че се налагам.
-Не, не се налагаш-просто си като океанът-ако искаш се съобразявай с него. Но той с теб-няма.
След което отпих кафе и отместих чашката по-надалеч от себе си, защото бях приключил с него.
-Гледал ли си План-21 ?-попита ме тя.
-Не. А за какво иде реч ?
-Документален, е. За това как световните правителства са се договорили-да направят войни и да изтребят до 70 процента от населението на земята. Предвид намаляващите ресурси на планетата.
-Досещам се кои нации са в списъка-отговорих и, докато отново снимах, този път възрастна жена, простираща прането си на балкона– гледащ към заведението.
......Дали щяха да го направят, нищо чудно-щом става въпрос за печалба и така нататък.
Подсвирнах с уста, бабата-с прането се обърна, аз и направих няколко бързи снимки. След това чак забелязах че пиещите кафе, кола, тоник и разните му фанти, ме гледаха от масите.
Усмихнах им се, но не защото бях сконфузен, а от учтивост.
-Винаги ли правиш така?-смееше се тя.
-Коя друга бабка може да се похвали че и подсвиркват?-отговорих и с усмивка.
-Мисля че скоро ще трябва да приключваме. Опасявам се че ме чакат в офиса.
-За съжаление, съм съгласен с вас, милейди-отговорих и.
-Добре трябва да открием сервитьора-защото той няма навика да излиза .
Открихме го долу-в приземието на къщата. Където бе всъщност барът на “нашето” заведение. Платихме му, след което тръгнахме по “Графа” към спирката ми, а тя към офисът, си.
-Ето това е твоята спирка- каза тя. Трябва да вървя. Чака ме работа.
-Добре, тръгвай тогава........
Гледах Я в гръб мислейки си че има и късметлии гледащи как подобни на нея жени заспиват в скута им. Дали го осъзнава нейният рицар....Дано....
Мислите ми бяха прекъснати от гръмка песен на славей-електронно устройство, разположено някъде по горните етажи, на бившият, мисля, билдинг, на “Булгартабак”. Хитро-сваля стреса........ Донякъде.
16.07.2009 02:09
Mnogo dobre.
17.07.2009 14:27
19.07.2009 16:04
19.07.2009 17:45
Поздрави, харесаха ми ! Докосва !
